Jenifer Stone Sleepwalker
Gryffindor
Posts : 116
Join date : 30.10.2010
 | | Заглавие: Дженифър Стоун Слийпуолкър 21st Ноември 2010, 16:47 | |
| История:
Как започна всичко ли? В един ужасно горещ ден, когато в слънчев Мадрид се роди едно момиченце. Това момиченце изглеждаше като всички други-малко, красиво, нежно и много невинно, както всяко едно живо същество, което се появи на този свят. Но никой не подозираше какво се криеше в това на пръв поглед съвсем обикновено бебе, дори родителите му. Не... това, че когато беше на пет подпали без абсолютно нищо под ръка брадата на мъжът, който играеше ролята на Дядо Коледа в търговския център, нито пък това, че на седем години превърна бонбоненорозовата рокличка на момичето, което й се подиграваше заради фамилията, в ужасно кафява... Не! Това беше очаквано от родителите на малката Дженифър. Защо ли? Ще си кажете странно. Щом четете това, едва ли... Тя криеше друго нещо в себе си. За това нещо никой не подозираше, дори и най-великите магове. Е, тази странна заложба щеше да бъде открита малко по-късно поради простата причина, че бебетата не могат да говорят. Ако можеха, сега много неща щяха да са доста по-различни...
Време е да се върна на началния въпрос. Та това момиченце, което по принцип беше от кротките деца и никога не е плачело без причина, започна да прави странни неща. Първоначално просто тормозеше майка си с непрекъснатите си среднощни ревове, но после нещата се влошиха. След това Дженифар не спираше да плаче по цели дни. Това обезпокояваш много силно родителите й, които я водеха на всевъзможни лекари. Но никой от тях не можеше да даде някаква точна прогноза. В мъгълския свят това се описваше като някаква много опасна болест, свързана със сърцето, мозъка или някоя друга важна част от тялото. Точно за това този тип доктори, врачки и психолози не бяха полезни на младото магьосническо семейство. Последният им шанс да разберат какъв е проблема на малката им дъщеричка беше болницата Свети Мънго.
Така те се преместиха от топлия Мадрид в мрачния и влажен Лондон. Каква е разиката? Много голяма! Дали от климата, дали от часовата разлика, или поради някоя друга причина, малката магьосница не спираше да измъчва майка си и баща си, и по-точно само майка си. Баща й беше твърде зает в Лондон с работата си в Министерството, което го пращаше на разнородни задачи навсякъде из Англия. Родителката й се занимаваше сама с нея и изобщо не й беше лесно. За изненада даже и в Свети Мънго не можеха да й помогнат. В крайна сметка нещата бързо утихнаха. И така, както дъгата се показва след проливния дъжд, или начинът, по който слънцето разбива тъмните облаци, положението на малката Дженифър се подобри. Постепенно тя се оправи и спря да плаче. И под "спря да плаче" имам впредвид, че тя изобщо не плачеше. За разлика от другите малки деца, които изглеждаха сякаш са дубльори на някой известен холивудски актьор, тя предпочиташе да стои настрани и да се занимава с нещо по-кротко. А в редките случаи, когато караше колело или кънки и паднеше по случайност, даже да го беше направила жестоко, не показваше с нищо, че я боли. Било то най-малко със сълзи. Не че това беше нещо ужасно или опасно. Не... Даже често й помагаше. Но както и да е, тя продължи съществуването си, обикаляйки света. България, Белгия, Германия, Русия... отново Испания, като почти всяка година сменяше училището си поне по веднъж. В това нямаше нищо лошо все пак...
И така Дженифър растеше, а с нея растеше и магията, която крие в себе си. Е, може би "крие" не е най-точната дума. Да кажем, че доста често демонстрираше силите си и това й и е докарвало колкото ползи, толкова и беди. Като всяко малко дете, тя не разбираше какво прави, за разлика от родителите й, които естествено осъзнаваха какви последици може да причини необуздания гняв на не чак толкова мирното им момиченце. И тъй както съвсем невинно обръщаше купата с пунша върху леля си, която винаги я разцелуваше по най-лигавия начин, така продължи с номерата и върху учителите си. Не веднъж е карала тебешира да избухва в ръцете на преподавателките си или пък кафето съвсем случайно да се разсипе върху току-що проверените контролни. С една дума, където са белите, там е Дженифър. В това отношение определено не бе ненадмината, единствено магията крепеше пакостливото дяволче в главата й.
Времето минаваше тъй бързо, както и семейството й се преместваше от град в град. В крайна сметка момичето порасна и достигна неизбежната възраст-11 години, която предполагаше преместването й в магическо училище. В това отношение тя нямаше думата-баща й решаваше всичко, все пак работата му се занимаваше с точно това-магическите училища. И така една слънчева утрин малката Дженифър намери писмо, адресирано до нея. И от кого е това писмо? От Албус Дъмбълдор. "Кой ли пък е този?" си мислеше тя. Когато отвори плика и прочете много внимателно съдържанието, тя започна да пищи от радост. Естествено тези писъци събудиха не само обитателите на къщата, а и цялата улица (включително и всички квартални кучета). За нейна изненада обаче родителите й не приеха толкова радостно тази идея. Нейният баща й обясни, че за момента най-доброто място за момичета е Бобатон. Бобатон ли? Точно такава беше реакцията на Дженифър. Това ми се струва определено разбираемо. Все пак училище, което съчетава в името си двете й най-умразни неща-боб и вида на най-ужасната за нея риба-риба тон. Но все пак колкото и да се съпротивляваше, не можеше да промени решението на баща й. А майка й беше просто равнодушна към всичко случващо се и издържаше на всички мили погледи на дъщеря й (тук не споменавам сълзи по обяснимата по-горе причина). И така една есен момичето отпътува за далечния Бобатон. Точно в тон с нейното предчувствие за нещата беше и още първият й ден, макар да го прекара във влака напът за там, и още от там видя що за лигли са момичетата. До една всичките й приличаха на кукли с бледа кожа и студени сиви очи, до една с прилежно пригладени и сресани. И нита една не посммя да я заговори, най-вероятно това беше заради рошавата и коса и приятния й тропически загар, който за тях явно беше като края на света. Когато разбра, че никоя няма да се запознае с нея, тя реши сама да предприеме действия. Приближи първото момиче, което зърна, и й се представи. Шест секунди след това вече съжеляваше, че го е направила. Съответната госпожица просто я огледа от главата до петите, изсмя й се и каза, че още не е паднала чак толкова, че да й се налага да говори с такива като нея. И колкото и да не се връзваше на такива повърхностни думи, това жегна дълбоко Дженифър. Втори опит да завърше приятелство между тези "кукли" така и нямаше. Е, за нейно щастие в последствие намери още няколко от нормалните и прекара доста от годините си там в обсъждане (по-точно обиждане) на другия тип напудрени и фризирани лигли.
И от тук какво се случва? Като изключим факта, че момичето напуска Бобатон, нищо интересно. Защо ли? През годините й там се случва нещо много странно-започва да сънува ужасни кошмари. Първоначално по-нормални, от този тип, които всички сънуваме непрестанно, например как ни преследва някакво страшно животно или как пропадаме в бездънна пропаст. Не, при нея тези сънища не бяха толкова невинни, ако можеха да се нарекат така. При нея се появиха небивалици от рода на целувка на диментор или човек в черно, който крещи "Авада Кедавра" или "Круциатус", последвани от замръзваща болка. И в честите случаи Дженифър се събуждаше обляна в пот или по-лошото, крещейки от ужас. След като тези сънища станали нещо повече от рядкост, нещата започнваха да стават все по-странни. Например в редките случаи, когато сънуваше по-обикновени сънища как например нейна омразна съученичка изпива грешно направена отвара за бърз растеж на косата и й се появява козина. Естествено не се съпротивлявала срлещу точно това, но й стана ясно, че това не би могло да е просто сучайност. И след като още няколко такива станаха реалност, Дженифър се осмели да признае всичко на родителите си. Това би било да бъде обяснено с омразата й към Бобатон и всички там. Така и си помислиха и майка й и баща й и бързо прибраха своята дъщеря вкъщи. След няколко месеца у дома си (или просто временния й дом) тя спря да сънува такива ужасни неща и се завърна там, но тази кошвари продължиха. В следствие на това баща й беше принуден да я отпише и да я премести в Хогуортс. Ще си кажете "Как така?" или "Май няма да я огрее!", но все пак факта, че има известни вързки с министерството, дълбоко помогнаха за тъй желаното й преместване в училището мечта. Но знаете, хората са казали "Внимавай какво си пожелаваш"....
Характер:
Е, тази задача няма да е от най-лесните. Тя е едно много сложно а определние момиче, всички черти от характера й са странно наследени и доста объркани. Та в крайна сметка Дженифър може да бъде определна точно като една манджа с грозде (и магарешкият й инат определно ще бъде гроздето!). За да не ставам досадна, ще се опитам да го обясна по най-разбираемия начин-чрез действията й. Да кажем, че е човек, който не се страхува да показва кой е, особено щом става дума за идиотщини. Безброй са пътите, когато заедно с лудите си приятелки е крещяла любимите си песни (главно рок), или времената, когато сипваха на мястото на пудрата на "тъй обичните им приятелки" брашно и на мястото на сенките-пепел. Иначе като цяло характера й е приличен на този на доста тийнейджърки, което е естестевно напълно обяснимо. Единственото, което тук мога да допълня е,че еди от най-хубавите черти на характера й са добротата, сърдечността, упоритостта й, честността и вроденото й чувство да обича всички....
В крайна сметка май това е, което мога да кажа за сега. А доказателството на това, което написах, тепърва ще се показва...
Външен вид:
Дженифър е едно доста симпатично тъмнорусо момиче, с прекрасна вълниста коса. Очите й са прозаично синьо-зелени, а миглите-ужасно светли. Това тя намира за един от най-големите си недостатъци. "Какъв е смисълът от красиви очи, щом изглежда сякаш нямам мигли?!?"-постоянно повтаряше тя. Може би главната причина да използва грим е точно тази. "Малките недостатъци трябва да се превърнат в ефекти"-милеше си тя и често се поукрасяваше я с малко черен молив, я с малко спирала или червило, но никога не прекаляваше и доста често изглеждаше сякаш изглежда естествено така. А това е хубаво... нали?
Като цяло тя е висока, стройна и красива, с дълги крака и ужасно къси пръсти (ето това бях длъжна да го спомена). За последното оставам без коментар-не че е някоя важна част от тялото, но... явно за Дженифър е. И в крайна сметка това би бил най-добрия край на описанието й-разказа за... едни къси пръсти...
Допълнителна информация:
- обожава сладкото (нищо необичайно) и никога не се лишава, когато й се прииска;
- мрази кифлите... но обича кроасаните  ;
- обожава кецове, прилепнали дънки, готини тишъртки, но нищо не може да я лиши от любимите й памучни летни рокли, които й носят спомени за Мадрид;
- обича да се усмихва може би повече от всяко друго нещо;
- готова е да се защитава до последно, но никога не би обидила никой без причина;
- внимава за всяка подробност, дори и най-малката и помни всичко с фотографска памет (всичко, освен естествено нещата, свързани с училище  ). | |
|
