Добре дошли в училището за магия и вълшебство Хогуортс..
Oхоо, имаме си гостенин...
Ако си магьосник си добре дошъл, а ако не си... Е, ти вече си тук, така че не ме гледай с този поглед на малко момиченце, изгубило плюшената си играчка. Няма нужда да се оправдаваш, знам, че нито си малък, нито си играеш с плюшени играчки...
Кой съм аз ли?
Този отговор ще намериш по-късно... А сега наистина мисля, че е време да влизаш, защото на някои вече им омръзна да те чакат...


Изживей магията!
 
ИндексPortalКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Запишете се за учебната година!
19th Декември 2010, 15:42 by Elione Percival Steenwyck
Учебната година започва съвсем скоро! Запишете се за предметите, които ще изучавате...

Трябва да попълните ето тази бланка:
Име:
Дом:
Курс:
Предмети, които бихте искали да изучавате:

*Ето и самите предмети:
Астрономия


[ Full reading ]
Comments: 8
Питайте!
29th Октомври 2010, 16:57 by Elione Percival Steenwyck
Темата за въпроси... питайте каквото ви душа иска, няма никакви ограничения.

Comments: 15
Предложения и критики
29th Октомври 2010, 17:10 by Elione Percival Steenwyck
Какво мислите за форума?
Кое ви харесва в него и какво смятате, че трябва да променим. Не се притеснявайте да изкажете мнението си, няма да ви "скачаме" и да правим скандали.. [You must be registered and logged in to see this image.]


Comments: 1
Обща тема
29th Октомври 2010, 17:12 by Elione Percival Steenwyck
Ами... ако искате да кажете нещо, но се сещате в коя тема да го сложите.. пишете тук. [You must be registered and logged in to see this image.]

Comments: 1
Заети и свободни учителски герои
28th Ноември 2010, 16:23 by Elione Percival Steenwyck
ЗАЕТИТЕ ГЕРОИ ЩЕ БЪДАТ ОЦВЕТЯВАНИ В БЯЛО!


Директор на училището - Албус Дъмбълдор
АРИТМАНТИКА - професор Септима Вектор
АСТРОНОМИЯ – Професор Тереза- Мария Дарагон /героинята от книгите е заменена с друга!/


[ Full reading ]
Comments: 0
Раздадени/отнети точки
5th Ноември 2010, 21:32 by Elione Percival Steenwyck
Учителите имат право да раздават и отнемат точки по време на РП, но след това задължително трябва да пишат в тази тема...
Пример:
Сивиръс Снейп:
Отнемам пет точки от Грифиндор, заради непочтителното държание на Елиът Хъмфри в часа по ЗСЧИ!


Comments: 0
Съобщения
29th Октомври 2010, 17:00 by Elione Percival Steenwyck
Тук ще съобщаваме всичко ново около форумчето ни.
Препоръчително е да следите редовно тази тема...


Comments: 0

Share | 
 

 Книжарница за забранена литература

Go down 
АвторСъобщение
Elione Percival Steenwyck
Gryffindor
Gryffindor
avatar

Posts : 312
Join date : 26.10.2010

ПисанеЗаглавие: Книжарница за забранена литература   13th Ноември 2010, 08:03

Точно до "Отровната Айви", беше и книжарницата със Забранена Литература.
Двуетажното помещение в готически стил, отрупано с всякакви окултни книги се извисяваше над магазините със своята мрачна аура.
Нямаше абсолютно никакви табели.Просто зееше една двойна висока врата, през която се виждаха стотиците рафтове, отрупани с древни книги.


* * * * * * *
Градът гледаше безстрастно лудите...там, по средата на улицата, по средата на бурята, по средата на един нов кръстопът, без страх от тъмното, без срам от светлините...Кога щяха да си тръгнат? Дали след минути или щяха да са вечно заедно- сякаш нямаше значение, това бе техният миг...превърнал всичко останало във фон... ноемврийския дъжд- в страст, улицата- в сцена, локвите- в море, любовта- в малка лудост! А аз ги гледах...и нямах сили дори да си спомня за нея...за лудостта си.. да я пусна. А беше толкова отдавна...и пак ноември плачеше..
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://hogwarts-castle.forumotion.com
Elione Percival Steenwyck
Gryffindor
Gryffindor
avatar

Posts : 312
Join date : 26.10.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Книжарница за забранена литература   23rd Ноември 2010, 17:50

За огромно съжаление на нашата героиня, нейната дългоочаквана събота с главно "С" не се оказа чак толкова интересно преживяване, колкото тя се надяваше да бъде. Вярно, бяха минали само двадесет и пет минути, откакто баща й бе паркирал летящата кола, взета назаем от един негов много интересен приятел, а за всеки нормален човек това време не бе достатъчно да се прецени досаден ли ще бъде днешният ден или напротив.. Но Елион бе далеч от определението за нормален човек, а и можеше да се каже, че всичко, за което останалите се нуждаеха от няколко часа, тя вършеше максумум за десет минути. Или поне така си представяше нещата нейното наистина развинтено въображение.
И ето, че тя вече бе тук, в Лондон, но нито посещението на магьосническата банка "Гринготс", за която тя бе слушала толкова много истории, че вече не можеше да ги преброи, нито известната книжарница "Флориш и Блотс", от която не можа да се измъкне без един куп допълнителна литература, препоръчана й от родителите й не й направиха кой знае какво впечатление.
Далеч по-интересно й се стори мясото, за което току-що бе чула да разговарят двама съмнително изглеждаши магьосници, облечени в прокъсани черни мантии... Не знаеше какво представлява "Мракон-али", но по целия опит, който можеше да измъкне от себе си едно единадесет годишно момиченце, съдеше, че майка й няма да приеме с топла усмивка идеята да се разходят до там.
- Мамо, мамо - дочу пискливия глас на Рикон. - Виж този магазин... Трябва да влезем, трябва, трябва! - завика детето, усилено дърпайки ръкава на майка си, който изглеждаше така все едно всеки момент ще се скъса, и сочейки витрината на "Айлопс".
За щастие Ели не се нуждаеше от много време да се сети как би могла да се възползва от ситуацията. Моментално осъзна колко глупаво от нейна страна бе било да убеждава майка си, че по-малкият й брат няма какво да търси с тях в големия град... Но в края на краищата как би могла да знае, че той ще се окаже толкова полезен?
- Може ли да ви изчакам отвън? - с отегчена физиономия попита тя, стараейки да се да избегне дяволитата усмивка, напираща да избие на устните й.
Нямаше как да мине без спорове. С този факт малката бе наясно още от самото начало. Но такива дребни, почти незначителни поробности никога не я бяха спирали... Не след дълго баща й /който винаги бе бил по-добродушният от двамата родители/ успя да убеди майка й, че не е задължително всички да обикалят наоколо, вързани един за друг и те се изгубиха в магазина.
"Дотук добре", каза си Елион. Но една мисъл се въртеше в главата й, старателно опитвайки се да развали доброто й настроение. Не знаеше как да стигне до въпросното Мракон-али.
Разчитайки на интуицията си или иначе казано шестото чувсвто, което бе убедена, че притежава предпочете да остави мисленето над този проблем за после - колкото по-бързо тръгнеше от тук, толкова по-малък бе шансът да я намерят... в следващия половин час.
След дълго и уморително /или поне така се бе сторило на Ел/ скитосване тя най-накрая стигна до мясото, което търсеше. Или поне се надяваше да е така, защото техните нямаше вечно да се мотаят в магазина за сови - като нищо вече бяха мобилизирали целия град да я търси...
Без много да му мисли, магьосницата отвори тежката врата на един магазин и я хлопна зад себе си.
Книжарница... Продавачът изглежда се бе посветл на преброяване на книгите, които е продал през последния месец или пък на нещо друго още по-важно, защото не се мяркаше никакъв.
Още по-добре. Елион бавно прокара пръст по прашната корица на една голяма и тежка книга. Внимателно я свали от рафта, но точно преди да посегне да я отвори, изглежда уплашена от нещо, тя я хвърли на земята и се обърна...
Имаше си компания.


* * * * * * *
Градът гледаше безстрастно лудите...там, по средата на улицата, по средата на бурята, по средата на един нов кръстопът, без страх от тъмното, без срам от светлините...Кога щяха да си тръгнат? Дали след минути или щяха да са вечно заедно- сякаш нямаше значение, това бе техният миг...превърнал всичко останало във фон... ноемврийския дъжд- в страст, улицата- в сцена, локвите- в море, любовта- в малка лудост! А аз ги гледах...и нямах сили дори да си спомня за нея...за лудостта си.. да я пусна. А беше толкова отдавна...и пак ноември плачеше..
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://hogwarts-castle.forumotion.com
Джейдън Фийст
Slytherin
Slytherin
avatar

Posts : 14
Join date : 22.11.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Книжарница за забранена литература   23rd Ноември 2010, 18:25

Трябваше да се спре или щеше да има последствия. Но тя никога не се спираше, когато трябва. Просто правеше, каквото си поиска без да й пука от нищо и никого. Иначе едва ли щеше да върви така уверено към онова ужасно място, което беше заклеймила като "лошо" пред детето си. Само ако беше тук Дев, за да я види как прекрачва всички граници на разума, със сигурност щеше да преосмисли отношенията си с нея. Но него го нямаше. Всъщност, единственият наблизо беше Джейд. Разбира се, ако не броим хората около него. Стотици магьосници, а и няколко десетки мъгъли, се движеха в кохерентен поток, който се разливаше по продължение на най-посещаваната улица в света на магията - Диагон-Али. От всички страни, подобно на стрели от арбалет, летяха звуци и гласове, които търсеха своя получател почти отчаяно. Миризми и цветове се прегръщаха, за да се прелеят в шеметен вихър от впечатления, които заливаха малкото момче като приливни вълни. Смесицата от познато и ново обаче не можеше да зашемети Джейдън. Безпогрешният му нюх не бе пропуснал да му посочи накъде върви скъпата му майчица. Облечена в черна мантия, със свалена качулка, тя бе лесна мишена за забелязване сред колоритната маса от хора. Точно поради тази причина Фийст се движеше плътно зад нея, непозволявайки да бъде забелязан. Уесли, преди един час усмихваща се сладко на приятеля си, сега вървеше уверено към Мракон-Али - единственото място, което беше забранила на малкия си син да посещава.
Защо?
Защо тя можеше да ходи там, а той не?
Тази мисъл в комбинация с факта, че иска някак си да уязви майка си, да намери средство, с което да й докаже, че е по-силен от нея, принуждаваше Джейдън да се движи като сянка след нея. В присвитите му очи се четеше решителност, неприсъща за дете на неговата възраст. Слабоватите, но умерени ръце му помагаха да си проправя път сред хората, а някакво подсъзнателно чувство го караше да се движи все след нея и след нея. Някакъв висок и синеок мъж се блъсна в тъмнокосото момче, извинявайки се провлачено и изчезна в навалицата. Това за секунда разконцентрира малкият, принуждавайки го да изпусне от поглед Уесли. Когато успя да извърне глава по посока на мястото, където жената беше преди малко, зърна само празна и мръсна уличка, която водеше към съмнителното място, което почтените магьосници избягваха да посещават.
- Почтени магьосници? - Джейдън изсумтя кратко и се усмихна, - Всички са еднакви.
И без повече да се бави се шмугна напред сред тълпата, за да може да намери майка си. Естествено, не можем да отречем, че в този момент, освен желанието за превъзходство, се бе намесило и желанието за приключение, което непрестанно движеше живота на това момченце. Именно заради това Фийст игнорира всички предупредителни знаци, че трябва да се върне. Да. Трябваше да се върне. Вещицата с прокъсани дрехи и гнил дъх, която го задърпа за ръкава определено беше първото от серията предупреждения. За второ трябваше да се брои нахалното куче, което се опита да го ухапе, когато Джейд премина покрай него. Всички съмнителни магьосници наоколо, миришещи на нещо нередно, приличащи на утайката на обществото, изпокъсани и изподърпани бяха повече от достатъчни предупреждения. А Уесли я нямаше никъде. Може би беше по-добре да се прибира? За секунда съмнение в собствените му сили накара Фийст да се извърти, но висок и твърде грозен мъж се приближаваше прекалено бързо към него. Заплашителните му крачки и стряскащата физиономия накараха дребосъкът да предпочете да се шмугне в първата врата, която види, от колкото да рискува и да се изгуби още повече.
Но какво го чакаше, когато влезе в магазинчето, върху чиято табела пишеше "Книжарница"?
Първа мисъл - жертва.
Втора мисъл - какво прави тук?
Слънчевите пръсти пробягваха весело върху силуета на момче, което бе твърде високо за възрастта си. От своя страна, Джейдън ръкомахаше във въздуха небрежно с едната си ръка, само и само да развали грациозния полет на прашинките в слънчевия поток. Бе облечен съвсем обикновено, но на лицето му играеше едва загатната усмивка, която определено би подхождала на по-голям от него човек. Главата му беше съвсем лекичко наклонена настрани, сякаш загатвайки интереса, който момичето е предизвикало у него.
- Хей, какво правиш тук? - попита той, - Да не би да си някоя от онези, които се занимават с черна магия?
Глупав въпрос, като се има на предвид, че момичето изглеждаше по-малко от него. Но нашият герой, решен наистина да влезе в ролята на такъв, искаше да се подсигури, че няма да се изправи лице в лице с някое заклинание, което няма как да парира ( не, че можеше да парира, каквото и да е било). Междувременно, майка му можеше да почака, докато онзи великан отвън не си намери по-интересно занимание от това да се занимава с прекалено смели малки момченца.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Elione Percival Steenwyck
Gryffindor
Gryffindor
avatar

Posts : 312
Join date : 26.10.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Книжарница за забранена литература   23rd Ноември 2010, 19:41

Глупаво, глупаво, глупаво малко и наивно момиченце.
Трябваше да спре да се плаши от всичко, което мърдаше или извърваше каквито и да било други съвсем необезпокоителни движения. Твръдеше, че притежава смелост, нали? А и не само тя мислеше по този начин... Всички винаги я хвалеха, обясняваха надълго и нашироко колко "смело, проницателно и умно момиче беше тя за възрастта си". Колко трогателно! Какво тогава й пречеше да демонстрира тези качества вместо да се държи като поредното разглезено детенце, мислещо си, че е защитено от всичко и всички само защото е дъщеря на двама способни магьосници... Освен ако от всичко, което бе излязло от устите на другите и бе отправено към нейната скромна личност не бе било нищо повече от хубавозвучащи, но доста отдалечаващи се от истината лъжи...
Край, реши Елион. В този момент сякаш хиляди стъклени парченца, покрити с отдавна забравени картини от миналото се разбиха в гладката повърност на действителността.
Щеше да докаже на останалите, че комплиментите им не са били напразни и че дори да не са мислели думите, които са изричали тогава, никога няма да предположат колко прави са били... Щеше да докаже и на себе си, че е много повече от това момиче, в което в момента се чудеше как да реагира във възникналата ситуация, каквото и да й костваше това... А пък и на всичкото отгоре беше повече от убедена, че не може да е чак толкова трудно да си такъв, какъвто другите искат от теб да бъдеш... Наистина жалко, че не подозираше колко много грешеше..
Станалото станало. Нямаше смисъл да се залъгва, че може да промени миналото - многократно й се бе налагало да се убеди в твърдението на баща й, че "в деветдесет и девет процента от случаите връщане назад няма". И въпреки че прекрасно разбираше смисъла на тези думи /което в интерес на истината бе странно, имайки се предвид, че сестра й, с която фактически деляха един мозък не можеше да ги схване, колкото и да се опитваше/ това бе не успяло да я накара да се замисля по-сериозно за действията си, преди да се хвърли с главата напред в поредното ново начинание...
Това обаче не значеше, че няма власт над бъдещето. Ели не вярваше в съдбата. Откъде накъде щеше да се появява някой, който щеше да вземе лист хартия и молив и без да се замисля щеше да предначертае чуждата събда - нейните успехи и провалените начинания, щастливите моменти, както и тези, изпълнени с дълбоко страдание... изобщо всичко, което можеше да се напише в тълковния речник като определение на тази кратка думичка.
Ето и сега бе постъпила по този необмислен и глупав начин - бе оставила родителите си да угаждат на капризите на най-малкото й братче, докато тя се бе впуснала в поредното "приключени". Поне на такова й приличаше в онзи момент, в който всичко изглеждаше толкова перфектно, а тя изобщо не допускаше мисълта, че нещо може да се обърка да прескочи в мислите й и да обърка толкова ясно предначертаните й планове.
Тя стрелна с поглед прозореца, през чието стъкло се опитваше да се просмуче блед лъч слънчева светлина. Тук всичко бе прекалено мрачно и... някакви потискащо. За пръв път от доста време насам Елион почувства, че не е на мясото си. Топлината, която я обгръщаше само до преди секунди постепенно изчезна и отстъпи място на ледените тръпки, които полазиха цялото й тяло. Вярна на обещанието, което си бе дала само няколко минути по-рано тя стисна устни, сякаш не се случваше нищо необичайно и бързо прогони мисълта за уюта на домашното огнище, пред което можеше да се намира сега...
През малкото прозорче, чийто отвор бе запречван от здрави и доста ръждясали железни решетки, дорпинасящи за мрачното настроение, което внушаваше тази книжарница, се виждаха силуетите на хората отвън - Някои бързащи да избягват от тягостната обстановка, в която случайно са се озовали, други - вървящи бавно и спокойно, с широки усмивки, изкривили лицата им.
Елион бавно се наведе към прашния под и вдигна книгата, която бе изпуснала при появата на непознатото момиче.
О! Съвсем бе забравила за съществуването му! А ако правещата й номера памет не я лъжеше то й бе задало някакъв въпрос... Хм.. Малкото момиче отметна глава, а дългата й коса образува обръч, който се завъртя веднъж и отново се върна на мястото си. Напрегна всичките мозъчни клетки, до които успя да се добере и се замисли...
"Да не би да си някоя от онези, които се занимават с черна магия?", въпросът изплува толкова бързо в съзнанието й, сякаш я бе халосал по главата.
Странно... Само до преди минута можеше да се закълне, че не бе чувала момчето да изрича такива думи... Но това нещо, което й подхвърляше подсказки определено не бе нейният мозък. Не, че можеше да бъде нещо друго, но... Колкото повече си повтаряше, че реалността напълно отричаше подобна възможност, толкова повече тя обсебваше мислите й.
А защо да не бе възможно? За единадесетте години, в които бе живяла в семейството на магьосници бе осъзнала, че много неща, които на пръв поглед изглеждат непосилни, могат да се постигнат само с помощта на един мъничък предмет, наречен магическа пръчка. Е да, тя нямаше магическа пръчка... но това не означаше, че наоколо няма никой, който да притежава такава. О, я стига, кой щеше да се ровив в мислите й, подавайки и точната информация, от която се нуждае? Странното непознато момче ли? Или продавачът, който продължаваше да не се мярка наоколо...
По дяволите, за втори пореден път нашата героиня бе забравила за момчето, което все още стоеше срещу нея, изучаваше я с особен поглед и.. чакаше отговорът й.
- Не - отговори Елион. Ясно и точно. - Да кажем, че просто си търсех по-интересно занимание от обикалянето на щандове с различни видове сови, заобиколена от цялото ми семейство, които сякаш се надпреварват кой ще ми зададе по-глупав въпрос... – А и между другото аз Елион.
Тя му подаде ръка с топла усмивка на лицето, но изведнъж я отдръпна, сякаш пронизана от мълния. Не, че знаеше какво бе усещането да те прониже мълния...
- Извинявай - бързо се окопити момичето и въпреки странното чувство, което я изгаряще отвътре стисна ръката му.


* * * * * * *
Градът гледаше безстрастно лудите...там, по средата на улицата, по средата на бурята, по средата на един нов кръстопът, без страх от тъмното, без срам от светлините...Кога щяха да си тръгнат? Дали след минути или щяха да са вечно заедно- сякаш нямаше значение, това бе техният миг...превърнал всичко останало във фон... ноемврийския дъжд- в страст, улицата- в сцена, локвите- в море, любовта- в малка лудост! А аз ги гледах...и нямах сили дори да си спомня за нея...за лудостта си.. да я пусна. А беше толкова отдавна...и пак ноември плачеше..
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://hogwarts-castle.forumotion.com
Джейдън Фийст
Slytherin
Slytherin
avatar

Posts : 14
Join date : 22.11.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Книжарница за забранена литература   23rd Ноември 2010, 23:02

Ток ...
Ток.
Как може да попадне тук? Сумракът, който бе завладял това място сякаш се спускаше от ъгълите на огромни черни парцали, накоито дребните, едва видими, прозорци (всъщност май имаше само един прозорец, но Джейдън нямаше време да разгледа по-обстойно наоколо) добавяха допълнителна дълбочина с невидимия си туш. Тишината, която най-безцеремонно се бе проснала на пода в магазина след като тъмнокоското зададе въпроса си, му се изпледи предизвикателно и сякаш разпери ръце, за да му даде знак най-накрая да се осъзнае къде се намира. В крайна сметка, човек трябва, от време на време, да живее в реалността, нали? Макар реалността да бе твърде ужасна и прилична на таралеж - изглежда сладка и симпатична, но опиташ ли се да надникнеш под покривалото на илюзията, се убождаш на иглите.
"Защо съм тук?"
Мислите му се движеха в накъсан поток, докато дребничкото момиченце обмисляше какво да отговори. А какво щеше да й отвърне той, когато получи няколкото словосъчетания, които да опровергаят почти глупавото му твърдение, че се занимава с черна магия? Ах, низ от събития, подобно на бисери, които обаче никога не знаеш как ще отразяват светлината, как тя ще се прелива в тях, как ще се оглежда в самата им същност.
Съдба.
Повечето хора биха казали така, но Фийст не вярваше в съдбата. О, не. Тази ужасна лелка, която винаги идваше да ти се порадва, когато си болен, не можеше повече да се меси в живота му. Повече не искаше да вижда начервените й устни, които се усмихваха ехидно, почти като хищник. Джейдън пристъпи от крак на крак, за да прекъсне тирадата в главата си и да се съсредоточи върху събеседничката си. Погледът му неволно проследи промяната на цвета на очите й, които за секунда сякаш от зеленикави се превърнаха в малки сини топченца. Удивително. Как можеше човек да си променя очите? Не бяха ли те прозорец към душата? Наистина странно. Това ... момиченце беше повече от странно. А обстановката около нея, сякаш й придаваше някакъв ореол. Всичките рафтове пълни с неизвестни за Джейдън заглавия се превръщаха в стени на огромна сивкава крепост от мрамор, която я обграждаше като защитник. Тезгяха зад нея се извисяваше като намусен и сериозен страж, който само чака знак, за да нападне. Не, това не беше истина. Тъмнокоското леко тръсна глава, за да разсее видението, но въображението му, побутвано от обстановката изрисува книгите като стражи, които наблюдаваха зорко дали господарката им е в безопасност. А нова малко нещо в ръцете й, със сигурност отново някое томче (поне в реалния свят) внезапно придоби застрашителни размери и се превърна в магьоснически жезъл с неподозирана сила. И насред цялата тази невъзможна и нереална приказка, непознатата беше нещо като принцеса, която е излязла, за да защити себе си и своята крепост.
"Събуди се, Джейдън."
Споменът за това, което го бе довело тук, накара Фийст да затвори за миг очи, а когато ги отвори вълшебната илюзия вече беше започнала да избледнява като мъглата сутрин пред верандата на къщата им. Тук беше заради Уесли и нямаше намерение да си губи времето с това момиченце, което вече няколко секунди ... или минути?, или часове? просто мълчеше. Трябваше да намери майка си. Почти беше готов да се извърти на пети, забравил за застрашителния великан отвън, когато чу идващ сякаш от онова далечно царство на миражите, гласа й. Каза му нещо, май отрече обвинението му и после ясно каза, че си е търсила нещо по-интересно. Дори се представи. Джейдън почти машинално подаде ръка и пое нейната, но някакво усещане го кара да се почувства неловко. Тя бързо се отдръпна, а той я последва. Почти му се прииска да изтрие дланта в дрехите си, за да изтрие неудобството, но осъзна, че няма да успее. Затова просто завъртя очи, за да не срещне изменящия й се поглед и каза :
- Аз съм Джейдън. И за какво ми се извиняваш? Можеш да правиш, каквото си искаш. - настъпи кратка пауза, - Пък и какво лошо има в това да ти задават глупави въпроси? - тонът му беше почти наставнически, - Когато ги няма наоколо ще ти е много по-тежко.
Млъкна веднага след като изтърси последната дума и почти виновно се вгледа в продраните завеси на пердето. Дори нямаше представа защо се държи така, но въпреки това го правеше. Ах, тази гадна съдба. Отново бе дошла с нахалната си усмивчица и сега си клатеше краката, седнала на тезгяха. Е, Фийст нямаше намерение да я позволи да се задържи дълго тук. Той се приближи до Елион и взе книгата почти от ръцете й, прелиствайки я бегло, колкото да направи нещо, а не да се вглежда в онази досадна лелка.
- Имаш ли магическа пръчка? - вдигна очи към момиченцето, - Отвън има един доста ... - нямаше да каже "страшен", о, не, нямаше да го каже, - неприятен магьосник. Мисля, че ще се наложи да измислим някакъв начин да се измъкнем незабелязани, защото иначе ...
Красноречиво беше движението, което направи с палеца си по продължение на гърлото си. Нямаше си и на идея, защо говори в множествено число, като съвсем лесно можеше да остави момиченцето да се оправя само. Последствията не трябваше да го интересуват - та Джейд току-що се бе запознал с нея. Въпреки това нещо го накара да реши, че ще трябва да измъкне и нея от това място. Защо? Може би, защото вярваше, че принцесата не бива да става жертва на ужасното чудовище, което дебне наблизо.
"Ти си глупак, Джейдън Фийст. Такъв си. И майка ти ще ти го докаже, когато те завари тук, все още заключен с това ... нещо."
Момченцето затвори книгата рязко и я остави на тезгяха. Май беше дошло време да влезе в ролята на герой, но не мислеше, че чак толкова много ще му хареса да се изложи на опасност, за да спаси някого другиго, освен себе си. Но нали това правеха героите? Спасяваха другите за сметка на себе си?
О, който си мисли, че е герой, всъщност е глупак.
Ситуацията наистина беше абсурдна. Джейдън започваше да съжалява за решението си. Не, не за това, че е последвал майка си, а че е влязъл в книжарницата. Никога досега не се бе чувствал така неловко в нечие присъствие, още повече, когато стува за негов връстник, или дори по-малко от него дете. Тогава защо трябваше да е така? Започна да губи търпение и отиде до вратата на книжарницата, която изглеждаше помнеше години, когато колите са били просто някаква налудничава мечта. Изхабените дъски бяха проядени и пресечени от стотици резки, няколко дупки от термити и по-особени белега, които напомняха на такива от острието на нож. Тъмнокоското се надигна на пръсти, за да побутне с почти погнуса омърсеното с незнайно какво перде и да надникне. Огромният мъж все още висеше пред вратата и очевидно обмисляше следващото си действие. Това не беше надобре. Джейдън се обърна и извъртя глава към Елион, която явно отново бе потънала в някакъв собствен свят на дълбокомислие :
- E, защо мълчиш? Трябва да се махнем. Ако не вярваш - ела и го виж, чака пред вратата.
Отдръпна се настрани, за да й предостави място, без да осъзнава колко нисичка е всъщност и, че ще трябва да я надигне, за да види. Разбира се, в такъв момент беше редно съдбата да се намеси поне веднъж и да спести неловката ситуация, но кой знае - тя си беше леличка, а леличките, колкото и праволинейни да бяха, обичаха да тормозят хората, променяйки навиците и привичките си.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Elione Percival Steenwyck
Gryffindor
Gryffindor
avatar

Posts : 312
Join date : 26.10.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Книжарница за забранена литература   24th Ноември 2010, 16:25

"Грешка" бе думата, която пробягна през ума на Елион в този изненадващо, че дори плашещо странен момент.
Единствената дума, с която бледото синеоко момиченце си обясняваше ситуацията... Не, не обикновена грешка - като онези, изникващи незайно откъде в контролните на изплашените до смърт треперещи малки дечица, следени от зоркия поглед на учителя. Тази беше от сериозните... които със своята неочаквана и съвсем не на място поява успяваха да пренапишат цялата история... или поне част от нея.
Да, звучеше невъзможно... Кои бяха нашите герои, че да играят толкова важна роля в безкрайната приказка на един живот, в които случайно се бяха озовали?! И наи-вероятно тези, които твърдяха, че са просто едни безумци, вкопчили се прекалено силно в решетките на въображението, отчаяно търсейки начин да избягат, накрая щяха да се окажат прави. Все пак те се основаваха единствено на здравия разум /който бяха сигурни, че притежават/, фактите, които им бе наложила науката и нещата, което виждаха със собствените си очи.
Но какво от това... Не можехме ли поне веднък да се откъснем от оковите, с които така здраво ни бе умотала реалността и да се впуснем в един друг свят, пълен с трудности и препядствия, но в същото време свят, в които още не бяха стигнали до времето на границите... Свят, в които всичко бе позволено, а правилата на играта се определяха не от кои да е, а от самите герои...
Та нима целия живот на хората се основаваше единствено и само на действителността? Представяте ли си колко скучен и безинтересен щеше да бъде той, ако не позволявахме на приказките поне веднъж да прескочат оградите на здраво залостените ни съзнанията, показвайки ни онзи различен свят. Когото всички познавахме, ни никой не смееше да спомене.
Ето, че в момента с нашите двама малчугани се случваше точно това...
Високото тъмносоко момче се бе изправило и уверено сочеше към мъничкият прозорез на магазинчето. Елион се зачуди, а огромен поток от разхвърляни мисли, пръскащи няляво и надясно разбушували се вълни премина през обърканото й съзнанието. Какво се опитваше да и покаже? Прахът, покрил цялото стъкло? Или пък ръждясалите железни решетки, които пречеха и на малкото количество светлина, усмелила се да направи опит да се промъкне в тъмното помещение на зловещата книжарница? Едва ли. Отново бе пропуснала думите му. Вече беше късно да се тюхка или вайка, а и тя нямаше никакво желание да прави подобни неща. Каквото и да бе вълшебното нещо, помогнало й миналия път, единственото, което можеше да напарави бе отново да се остави в неговите ръце.
Защо, защо, защо?
Не, не защо всичко винаги се случваше само на нея... Да, това бе също един от многото въпроси, играещи на криеница в главта на малката магьосница, но за разлика от останалите - на него ни най-малко не държеше да получава отговор. Не знаеше коя хубава или не чак до там хубава черта от характера й да караше всички да определят като същински "магнит за неприятноси", но беше повече от убедена, че не иска никога да я изгуби. Все пак точно благодарение на нея постоянно се забъркваше в какви ли не каши, на които обаче тя гледаше само по един едничък начин - като на приключения, а това бе нещото, за което моежше да се каже, че движеше иначе безсмисления й живот. А не бяха ли наистина такива? Какво по-интересно би могло да се случи в обикновения живот на едно съвсем обикновено момиче от възможно наи-обикновеното магьосническо семейство? Добре де, по въпроса за семейството можеше да се поспори...
Но като че ли разказът за пареден път завиваше по грешната алея, отдалечавайки се от небезинтересната ситуацията, в която двамата бъдещи първокурснии бяха поставени. Затова нека се върнем малко по-назад.
"Ти можеш", окуражи се Елион, въпреки че никак не й бе лесно да повярва в собствените си думи. Да, тя наистина можеше, но тук, в нейния приказка липсваше една много важна мъничка частичка, присъстваща във всички останали вълшебни разкази. В моменти като този, на мястото на действието случайно, сякаш от въздуха, се появаваше помощникът... Нямаше значение какъв бе той - духът от лапмата, готов да изпълни трите желания, на всеки, който го събуди от дългогодишния му сън, магьосническият съветник с жезъл в ръка...
А дали нашият помощник не бе тук някъде... скрит от хищните погледи на всички, но все пак тук... готов да се притече на помощ, макар и от далече...
Елион се напрегна и само след секунда в главата й изплуваха думите на тъмнокосият й познат. "Имаш ли магическа пръчка? Отвън има един доста... неприятен магьосник. Мисля, че ще се наложи да измислим някакъв начин да се измъкнем незабелязани, защото иначе..."
Колкото и да се ровеше в неподредените си мисли, момичето все още не успяваше да открие момента, в който бе чула тези думи. Е, сигурно си въобразяваше. Трябваше да ги е изрекъл все някога, защо иначе щяха да изникват в главата и моментално да изчезват?!
Тъкмо обмисляше най-остроумния възможен начин да му покаже /разбира се не и без любимото оръжие на по-големия си брат Деймън - иронията/, че никога не е имала пръчка и нямаше как тя просто да се появи в джоба й, когато усети нещо много твърдо да пробожда протрития плат на дънките й. С навъсена като буреносен облак физионимия, Елион погледна надолу и за нейно най-голям учудване забеляза, че от нещото, което до преди малко е можело да се нарече левия жоб на любимия й панталон се подаваше връхчето на предмет, който тя можеше да определи единствено като магическа пръчка...
Точно навреме наистина...
Без да губи повече от безценните минути, които имаше на разположение, момичето я грабна и се насочи към прозорчето, надявайки се най-накрая да види магьосникът, от които доста смелото момче /или поне на пръв поглед/ до нея толкова се притесняваше. Вярно, той не бе казал такова нещо, но именно поради причината, че всички постоянно криеха разни неща от Елион тя се бе научила да ги разбира сама.Колкото и необичайно да звучеше това, казано за едно единасетгодишно дете, Ел беше много добра в разчитането на чувствата по лицата на събеседниците си. Е да, може би не осъзнаваше тази си способност достатъчно, че да се възползва от нея, но все пак беше някакво начало...
Мда...
Трябваше да се досети, че не може да е толкова лесно. Прозорезът бе твърде нагоре, а както е известно, малката никога не бе била особено висока... Дори да се надигнеше на пръсти или пък да започнеше да подкача като клоун, не знаещ какво да прави с пружините, които току-що са сложили на краката му, нямаше никакъв шанс да го достигне. Веднага й хрумна, че новият й познат може да и помогне, но последното нещо, което изгаряше от желание да направи сега бе да го моли да я повдигне, за да успее да хвърли един поглед към мрачната и изведнъж съвсем запустяла улица.
- Чакай малко - измърмори тя толкова тихо, че щеше да си е жив късмет момчето да я бе чуло, а тя се надяваше точно на това...
За каква ли я бе помислил? Отвеяна, странна, заблудена? Много се надяваше да не е последното. Все пак тя не винаги бе такава, той просто я бе сварил неподготвена в текущата ситуация.
Само след няколко секунди тя се върна, влачейки по-тежката и със сигурност доста по-голяма от нея стълба, която продавачът така услужливо бе оставил до съседния рафт. Опря я на стената, преструвайки се, че не бе чула тежкото хлопване на врата, идващо някъде изотзад и бързо се покатери до средата... Ето такаа.. От тук се виждаше абсолютно цялата обгърната от мъгла улица. Еееей чакайте малко! Нещо отново не беше наред. Можеше да се закълне, че до преди малко от там се подаваше един блед лъч слънчева светлина...
На фона цялата тази мрачна картинка смътно се октрояваше един доста едър едър силует, чиято глава /ако Елион не бъркаше в представата си нещо в представата си за образа му/ нервно се въртеше в различни посоки, сякаш това, което чакаше всеки момент щеше да се появи.
- По-добре виж сам... - с учудващо спокоиствие изрече в отговор на незададения все още въпрос, явно провокиран от изражението й, което тя не можеше да види, но определено си преадставяше как би изглеждал Джер на нейно място... А те с нега бяха почти еднакви, ще се отнасяше до характера.
По това време от същото място, откъдето бе дошъл и оглушителният звук от хлопване на някаква много тежка врата се чуха стъпки. Те продължаваха, все по-силно и по-силно отекващи в гробищната тишина на магазина...
"Знаех си, че продавачът ще се появи точно в най-неподходящия момент", бе последното, което нашата героиня успя да си помисли преди пред нея да се изпречи едрото туловище на някакъв дрипаво облечен мъж и не особено симпатичен мъж...


* * * * * * *
Градът гледаше безстрастно лудите...там, по средата на улицата, по средата на бурята, по средата на един нов кръстопът, без страх от тъмното, без срам от светлините...Кога щяха да си тръгнат? Дали след минути или щяха да са вечно заедно- сякаш нямаше значение, това бе техният миг...превърнал всичко останало във фон... ноемврийския дъжд- в страст, улицата- в сцена, локвите- в море, любовта- в малка лудост! А аз ги гледах...и нямах сили дори да си спомня за нея...за лудостта си.. да я пусна. А беше толкова отдавна...и пак ноември плачеше..
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://hogwarts-castle.forumotion.com
Джейдън Фийст
Slytherin
Slytherin
avatar

Posts : 14
Join date : 22.11.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Книжарница за забранена литература   25th Ноември 2010, 20:09

Какво казахме по-рано за Съдбата?
Определено НЕ си връщаме думите назад. Нещо повече, надяваме се, че не би било нужно да повтаряме, че тя е досадна леличка, която ти бута сироп в устата, когато искаш да хапнеш сладолед, но с риск да прозвучим твърде еднотипни ще го направим отново : тя е ужасна. Или с други думи с неразбрано чувство за хумор, което май самата тя обожава да сложи над всичко и всички. Иначе защо би поставила Джейдън в такава ситуация? Не, че самият той не се бе поддал на импулса да се втурне след "скъпата" си майчица и да щурмува без страх, не че не беше нахълтал в книжарницата сякаш очаква вътре да срещне някой усмихнат анрор, който да му помогне и спаси от ужасния господин отвън (и преди да се учудите защо думата "аврор" е написана така, ще споменем, че малкият вълшебник едва скоро беше запознат с термините в света на магията и бъркаше понятия като "мандрагора" с "мандръкора", "левитация" с "легатация"). Уви, както вече многократно беше изтъкнато, някои префърцунени метафизични понятия като "съдбата" имаха някакъв проблем с веселите си изблици. Точно затова, сега малкото момченце, което се чувстваше като краставичка натъпкана в буркан, където преди това са били набутани твърде много нейни събратия, се чудеше какво да прави. Да излезе навън, където го чакаше онова нещо (под нещо разбираме "господинът") или пък да се срещне с неизвестния продавач?!
Ах, че дилема ...
Но, както беше казал един писател ... най-лошото на онези невъобразими неща, които се крият в тъмното, е фактът, че можем доста лесно да си ги въобразим. Може би затова Джейдън реши да остави дивото си въображение да си почине поне за секунда и да се опита хладнокръвно да посрещне онзи, който ще се измъкне изпод туловището на сенките в книжарцата, без да му добавя измислени рога, копита, страшни зъби и всякакви ужасии, от които дори и непослушните деца се страхуват. За жалост, обаче, това негово въображение беше започнало да работи самостоятелно, провъзгласявайки се за собственик на отделен бизнес. И една след друга започнаха да се сипят картини, коя от коя по-странни, пред очите на Фийст. Той дори, като че ли, забрави, че малката любопитна госпожица е до него. Докато възрастният човек се тътреше напред, вероятно за да нагласи очилата си и да попита сухо какво деца търсят тук, по избледнелия и мръсен под за тъмнокоското се плъзгаха десетина пипала на някакъв невиждан звяр. Във въздуха стърчаха рога, по които се движеха змии с няколко глави, гледащи хищно към бъдещата им закусчица. Откъм тезгяха се носеше заплашително ръмжене, което можеше спокойно да излезе от някой Унгарски шипоносец.
Ето го, ето го!
Джейдън присви очи, очаквайки да го обгърне кехлибарения огнен дъх на дракона, когато единственото, което усети се случи бе из стаята да се разнесе писклив глас подплътен със солидна доза дъх на плесен :
- Какво търсите тук, калпазани такива? Нима не знаете къде се намирате точно?
Нима това беше чудовището?!
Последва зловещ смях. Или поне опит за такъв. Ах, че ужасна съдба! Джейдън хвърли поглед към Елион, която досега не беше предприела никакви действия. Или поне така му изглеждаше на него. Секунда по-късно се обърна към съществото, което се бе появило, за да задава очевидни и глупави въпроси. Възрастните бяха странни птици, определено. Фийст пристъпи от крак на крак, чудейки се какво да прави, след като въображението му беше така жестоко излъгано и подведено от този на вид нищожен старец.
Наистина?!
Не можеше да е истина. Поривът да потърка очите си, остана игнориран от малкия магьосник, който просто стоеше тихо до Елион, без да продума нищо. Не можеше да повярва, че се е стреснал чак толкова. Трябваше да се стегне и да се държи мъжки. Така беше казал Дев - "Дръж се като мъж, когато има опасност и не се притеснявай от нищо". Беше прав. Поне в представите на детенце като тъмнокоското, който правеше всичко, за да докаже на света, че не се страхува от нищо.Момчето пристъпи бавно напред и вдигна смело глава :
- Нищо. Разглеждаме. - кратко, точно и ясно. Също като отговора на момиченцето от преди малко.
Съмнение се разля в очите на непознатия, който продължаваше да прилича на някаква гротеска карикатура на човек с два телескопа на очите, вместо очила. Изглеждаше невъобразимо недоволен от създалата се ситуация и на секунди разстояние да измисли начин как да излезе от нея. От своя страна, останал разочарован, Джейдън нацупи устни и прошепна на Ел с досада :
- Ти си виновна за това! Ако не беше тътрила стълбата, сегя нямаше да има нужда да му отговаряме и ...
Не довърши, а вместо това отново върна внеманието си върху дядото, който имаше вид на човек, който обмисля как най-плашещо да се отърве от нетрадиционната си клиентела. Нямаше как да не отбележи, че освен това, господин продавачът, май се приближаваше бавно към двама им, за да създаде още по-драматично впечатление.
Ама, че глупост.
Като всеки себеуважаващ се мъж (което е доста пресилено), Джейдън вдигна вежда почти пренебрежително и не дочака дори възрастният да каже нещо :
- Може пък да искам да си купя нещо.
Глупаво, глупаво дете. Защо му беше да казва това? По устните на непознатия се разля усмивка пълна с ирония и той ехидно се засмя. Фийст знаеше, че едновременно звучи наперено и идиотски, но кой може да вини едно дете, че иска да спечели битката с околния свят?
Може би всички.
А може би никой.

П.С. Ха, предавам се този път за дължината, нали съм джентълмен xD
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Elione Percival Steenwyck
Gryffindor
Gryffindor
avatar

Posts : 312
Join date : 26.10.2010

ПисанеЗаглавие: Re: Книжарница за забранена литература   29th Ноември 2010, 21:58

Какво искаше да направи сега?! Думите на Джейд би трябвало да му бяха достатъчни. Или поне така си мислеше обърканата Елион. Неспособна дори да се уплаши, както всяко друго благоразумно момиченце би направило на нейно място, тя просто стоеше срещу продавача и упорито отказваше да откъсне поглед от студените му, болезнено пронизващи я сини очи, сякаш очакваше да го хипнотизира. Какво пък, след всичко, което се случи през последните няколко много напрегнати минути, тя изобщо нямаше да се учуди, ако и това се случеше. Дори си представяше непознатият чичко... или по-скоро дядо, въпреки че тя никога не бе била особено добра в определянето на възрастта... Вече виждаше как прави безмислени кръгове из стаята, събраряйки цели рафтове с книги и не спирайки да се усмихва глуповато, сякаш някой току-що му бе завещал цялото си наследство.
"Интересно... Колко интересно..." нашепваше почти недоловимият глас в главичката на малкото момиче. Внимателно и тихо, сякаш внимавайки магьосницата да не усети присъствието му, и все пак думите му отекваха по-силно и от стъпките на заблуден мечок, попаднал на грешното място и учудено въртящ се на всички страни, чудейки се в коя посока ще е най-добре да тръгне.
Какво искаше от нея? Не, не мечокът... Гласът. Да й окаже помощ в ставащата все по-странна и необичайна ситуация или без да си дава кой знае какви усилия да я подмами, готов само няколко минути по-късно да се настани в някой мрачен ъгъл и да се надсмива над провала й? Що за нещо трябваше да бъде това?! Да, "нещо" определено беше най-подходящото определени в случая, защото каквото и да мърмореше в съзнанието й, опитвайки се да сътвори още по-голяма бъркотия в и без това не особено подредената стаичка в главата на единадесетгодишното момиче, това не беше нейният мозък. Вярно, и той сам по себе си си беше странен и доста своенравен, доколкото един мозък изобщо притежаваше способността да бъде такъв. Отказваше да се включи именно когато нашата героиня имаше най-голяма нужда от него /както в този интересен момент например/ и й подхвърляше разни откъслечни и безсмислени спомени или идеи, докато тя съсредоточено се оптваше да реши някакъв друг много по-належащ в онзи конкретен момент проблем.
Но нека не допускаме съзнанията ни да се разсейват толкова мнохо, отвличайки се в далечни разсъждения и да се върнем на въпроса какво се опитваше да постигне настанилото се в главата на Елион същество. /Ще примем тази дума, въпреки че с нея може много да се отдалечваваме от истината. Да, тя нямаше никаква идея как да си отговори. Единственото, с което бе напълно наясно, колкото и да не й се нравеше този факт бе, че в непознатият обитател на черепната й кутия нямаше никакво намерение да се маха от там. Едва сега осъзнаваше, че то бе било с нея през цялото това време... То бе прекъснало сладката й следобедна дрямка, припомняйки й, че има по-важна работа, то я бе тласнало към разговора на двамата съмнителни непознати и именно то я бе подтикнало да се отклони мъничко от маршрута, който родителите й бяха определили за днешния дългоочакван ден още преди цял месец и половина. Като и нищо същото същество можеше да бъде виновно за неясно откъде изникналата скука, изведнъж обвила се около тялото й като змия, набелязала поредната си жертва. Та Ел не смяташе този ден за скучен - според нея дори досадното за всеки нормален магьосник посещение на магазина за учебници "Флориш и Блотс" бе изключително интересно преживяване. Забелязали любовта й към белите още дори преди първото й злополучно летене с метла или изгарящата отвара, на която тя случайно бе попаднала и кой знае защо бе решила да използва по най-добрия според нея начин, родителите й бяха решили да я държат колко се може по-далеч от Лондон, заедно с всичките му принадлежащи магьоснически магазини. Те се страхуваха да я пуснат сама до малкото магазинче, подвизаващо се точно на няколко минутки бързо ходене от тяхната къща. Е да, за това може би си имаше по-сериозна причина. Там наистина продаваха някои неща, които в ръцете на вълшебницата можеха да се окажат изключително опасни.
Но както и да е.
Отново се отаделчавахе прекалено много от действието в момента.
Наистина ли го бе помислила за огромен? Какво бе гледала, двуметровата му сянка, отразяваща се в прашната стена от ляво на.. хм, на поредната купчина много стари, почти плесенясали книги?! Та той не бе кой знае колко по-висок от новият й познат Джейдън... Добре де, преувеличение, породено от... неясни подбуди.
И все пак в него определено имаше нещо доста стряскащо. По очевидни причини не бе ръстът му, нито пък отровният му дъх. Кичурите коса, стърчащи от няколко места на главата му и приличащи по-скоро на перушина, всеки от които сочеше в различна посока, също не предизвикваха кой знае какво плашещо усещане у нито един от двамата малки магьосници. Дали пък не беше зловещата му усмивка, изкирвила лицето му... или пък ехидният смях, разнасящ се като накъсани сигнали на развалено радио из цялото тясно помещение? Вероятно...
"Трябва да направя нещо.", осъзна Елион. Не, не просто нещо - колкото и малко мозъчна дейност да се развиваше в ума й днес, тя отдавна бе разбрала, че ще бъде много добре да предприеме някакво действие. Сега вече беше наясно какво трябва да е.
А гласът в главата й, който поне засега продължаваше да и помага я насочваше... надолу.. ?! Какво по дяволите имаше долу?! "Пръчката!", внезапно се сети Елион. Да, на нея й беше пределно ясно как да си служи с нея. Не защото бе преровила томове книги, търсейки нещо, което е на пръв поглед елементарно, но тя не знаеше как да намери. Просто любимият й брат Джер отдавна се бе погрижил за пореден път да се противопостави на решението на мама и татко, обяснявайки и доста подробности около използването на магическите пръчки и магията като цяло. Но ето, че сега, когато трябваше да приложи всичко, което знаеше от толкова време, на практика, нещата не изглеждаха толкова лесни, както когато брат й истрелваше цветни искри през прозореца или пръскаше наляво и надясно различни заклинания, които не бе пропуснал да спомене, че не тя не трябва да повтаря.
Малкото момиче се наведе и с възможно най-бързите движения, на които бе способна грабна пръчката, готова да я скрие зад гърба си. Но очевидно бе закъсняла. Гръмогласният, преливащ от злоба смях на техният враг номер едно в момента изпълни цялото тясно помещени, заплашвайки да се разлее и навън.
- Нима очакваш да направиш нещо с... това?
Това?! Какво не беше наред? Та нали гласът в главата на Елион искаше само да помогне? А защо всъщност бе стигнала до това заключение? Нямаше причини...
В същото време чичко продавач, явно решил да не отсъпва на двете хлапета, едното обмислящо поредната остроумна реплика, а другото хвърлящо заплашителни погледи, извади от джоба на прокъсаното си, покрито със зле зашити кръпки палто, своята пръчка.
Дали случилото се днес бе дошло в повече на нашата героиня или просто съзнанието й бе сметнало случая за удобен да й изиграе някоя шега, тя не можеше да каже, но това, което се въртеше в главата й бе повече от странно. Колкото и невъзможно да беше, тя бе убедена, че е виждала тази пръчка... И ако това наистина бе така и тя бе тази, за която си мислеше, с нея противникът им нямаше да успее да направи нищо. Странно. Той никак не изглеждаше като човек, осъзнаващ, че го грози заплахата единственото му оръжие да се обърне срещу самия него. Но как би могла да го предупреди Елион? "Извинете, но имам сериозни основания да смятам, че пръчката ви не функионира нормално и не ви съветвам да си служите с нея." Едва ли. А и защо изобщо й трябваше да го прави... Той очевидно смяташе да ги нападне. Глупаво, нали? Защо щеше да го прави, като можеше просто да им подари по един ритник и двамата щяха да се озоват навън.
Е, каквото и да имаше намерение да се случи в следващите няколко минути, Ел явно смяташе, че е време да се опитва да изпревари съдбата.
Какво казваше брат й?
- Енгорджио! - извика напълно убедена в думите си момичето, като без много да се замисля размаха пръчката и с отсечено движение посочи към продавачът.
О не, о не, о не! Защо се случваше това? Ужасено, момиченцето впери отчаян поглед в лицето на продавача, които се удължаваше все повече и повече, докато накрая не достигна почти чудовищни размери. Тя трябваше... трябваше да направи някакво обезоръжаващо проклятие. Защо не бе послушала брат си и не бе избегнала употребата на неговите заклинания в реална обстановка?!
Мъжът, който само до преди малко стоеше със самоуверено изражение, украсило грозното му лице, срещу нея изглеждаше не по-малко уплашен... И как нямаше да бъде, когато лицето му постоянно се изкривяваше в различни чудновати форми – първо ушите му станах двойно по-големи от обикновено, а после и носът. За него бе значително по-трудно да се уголеми повече, но сега като че ли му беше ден...
А на всичкото отгоре, сякаш препядствията, изпречили се на пътя на магьосницата не бяха достатъчно, навън се стъмваше. Колко часа бе прекарала тук, какво бе правила преди да дойде Джейдън? И най-важното - къде бяха спомените й от всичко това?
А утре бе отпътуването за Хогуортс...
По дяволите!
Нещото, което направи Елион в този момент бе напълно безсмислено и противоречащо на всичко, което досега се бе опитвала да си втълпи. Но какво да се прави, хората не винаги успяваха да контролират действията си. А тя просто избяга. Дори не погледна Джейдън... И не, не беше от страх. Банално, но гласът в главата й отново вземаше надмощие. А нещо и подсказваше, че в този момент не трябва да му се противи...

П.С: Аз тъкмо се чудех докъде ще стигнем... xD
П.С2: Извинявай, че си тръгнах, ти ме чака доста време и бе редно и аз да те почакам, но учебната година започна и...



* * * * * * *
Градът гледаше безстрастно лудите...там, по средата на улицата, по средата на бурята, по средата на един нов кръстопът, без страх от тъмното, без срам от светлините...Кога щяха да си тръгнат? Дали след минути или щяха да са вечно заедно- сякаш нямаше значение, това бе техният миг...превърнал всичко останало във фон... ноемврийския дъжд- в страст, улицата- в сцена, локвите- в море, любовта- в малка лудост! А аз ги гледах...и нямах сили дори да си спомня за нея...за лудостта си.. да я пусна. А беше толкова отдавна...и пак ноември плачеше..
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://hogwarts-castle.forumotion.com
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Книжарница за забранена литература   

Върнете се в началото Go down
 
Книжарница за забранена литература
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Добре дошли в училището за магия и вълшебство Хогуортс.. :: Извън "Хогуортс" :: Лондон :: Мракон-али-
Идете на: