Жарките лъчи на обедното слънце лениво се промъкнаха през тънките завеси и бавно, но сигурно осветиха цялата грижливо затъмнена стая... Никой в тази къща нямаше право да спи следобед - дори Елион, която още от малка бе свикнала да не изпълнява заповедите на родителите си.
Все още полузаспало, малкото момиченце протегна ръце и разтърка очи. Това трябваше да бъде работа на Джери - номерата бяха типично в негов стил. Но... я чакайте малко, това не бе номер. И колкото и по-големият й брат да обичаше да прекъсва сладката й следобедна дрямка, не той бе виновникът в случая.
Съобта ли беше? С бързи движения Ели отметна завивката от леглото си и без да губи време в обуване на пантофите, които мразеше да носи, а и на всичкото отгоре нямаше идея къде е оставила, се запъти към другия край на стаята. Оо! Предчувствието й /доколкото следенето на дните от седмицата можеше да се нарече така/ отново не я бе подвело. Днес наистина беше събота... Но не просто поредната скучна и изпълнена с досадни задължение събота... Не, днес бе Събота с главно С. А нашата героиня чакаше този ден още от средата на лятото, когато бе получила дългоочакваното писмо от директора на Хогуортс Албус Дъмбълдор... Който тя твърдеше, че обожава, въпреки че не го бе виждала... Е, за някои хора, разказите бяха предостатъчни, за да си изградят мнение за даден човек. Особено ако тези истории са разказни точно от Аманда, която трябваше да се признае, владееше перфектно изкуството да овлича хората в това, което обяснява, дори то да е изключително скучно и безинтересно. А и умението да убеждава всички в своятя гледна точка бе допринесло за това - все пак трудно ли бе да внушиш мнението си на едно единадесет годишно момиченце?
Но нека се върнем малко по-назад... Днешният ден наистина бе много важен за Елион - днес щеше да последва стъпките на по-големите си братя и да направи първата крачка по пътят към училището за магия и вълшебство или иначе казано - отиваше или по-точно щеше да отиде в Лондон, където бе убедена, че я чакат всички магьоснически магазини, за които бълнуваше от няколко години...
Въодушевена, тя бързо навлече първите дрехи, които се изпречиха на пътя й - в случая една къса синя блузка, подарена и доста отдавна от някоя далечна леля, която Ел дори не познаваше, а и нямаше никакво желание да познава... и разбира се нейните любими тъмни дънки, които по някаква необяснима случайност се бяха озовали в другия край на леглото.
Ето така... Вече бе почти готова.
Тропайки колкото се може по-силно по стълбите, бъдещата ученичка в най-доброто училище за магьосници, се дотъри до долния етаж и едва не откървайки вратата на горката баня, влезе вътре.
Остър писък, допълнен от някакъв странен необясним шум прониза въздуха.
Да поясним - писъкът бе самата Елион, уплашена от отражението си в голямото огледало, което я гледаше намръщено и недоволно, а странният шум се оказа падането на една етажерка /заедно с цялото й съдържание, състоящо се от няколко четки за коса, един сапун и няколко други джунджурийки/, която тя бе бутнала при влизането си.
Е, ако съдехме по действията й, определено не смяташе да се отдаде на подреждането на хауса, който току бе предизвикала...
- Елион! - прогърмя нечий глас, като че ли идващ от двора - Какво още правиш там вътре?
Ох... Това можеше да бъде само и единствено майка й, а щом тя я викаше, нещата не вървяха на добре. Кой знае колко бе закъсняла. Знаеше си, че глупавият й следобеден сън можеше да почака. Но това разбира се не й попречи бързо-бързо да си облече пижамата, която бе направила почти собственоръчно и с която се гордееше изключително много и докато никой не е усетил да затъмни стаята, отдавайки се на сладката дрямка.
- Идваааам! - провикна се момичете, напълно осъзнаващо, че в близките десет минути няма да успее да се приготви. Е, понякога мъничките благородни лъжи се възприемаха значително по-добре от истината.
Преценила, че косата й вече има значително по-приличен вид, Ели отново изкачи стълбите /този път на бегом, доколкото това действие можеше да се осъществи от все още съненото състояние, в което се намираше в момента/ и се тросна на голямото си меко легло. Захвърли възглавницата и от мястото, където до преди малко си бе седяла съвсем спокойно, изникна една мъничка тетрадчица със странни корици.
"Мило дневниче" - малките златни букви заприпкаха по листа, гонейки се и образувайки различни думички - "Толкова много неща трябва да ти разкажа... ще се опитам да се върна колкото се може по-скоро, а дотогава - знам, че ще ме чакаш с нетърпение. Засега те оставям, но после няма начин да се измъкнеш от доста дългичката история, с която смятам да запълня следващите няколко страници."
Бързо пъхна тетрадката под одялото на неоправеното легло и само след броени секунди вече бе готова и стоеше пред майка си, баща си и всички останали, които я чакаха долу...
- Пак беше заспала, нали? - закачи я Джер. Как успяваше да я познава толкова добре...
За щастие на родителите й, които мразеха тези остроумни разговори, толкова често провеждащи се между Ел и по-големия й брат, тя реши, че няма да отговаря.
Иии, пътуването започваше... Напред към Лондон!
19th Декември 2010, 15:42 by 
